The Hunger Games
Вход

Забравих си паролата!

Administrators
.▲Sue Flemming
Amelia Shepherd.ღ
Alexander Flemming
Latest topics
» Заети и Запазени Ликове
Съб Авг 10, 2013 11:55 am by Robbie.

» Запази Лик;
Съб Авг 10, 2013 11:49 am by Robbie.

» Тук пускайте вашите банери
Вто Сеп 25, 2012 10:49 pm by Ема Хънт

» Официалния форум на издателство "Колибри"
Съб Май 19, 2012 12:00 pm by Кристиан ДеКасас

» Magic War RPG
Съб Май 12, 2012 2:36 pm by Robbie.

» The White Lotus
Съб Май 12, 2012 2:35 pm by Robbie.

» Търся тук и там за моето РП другарче
Сря Май 02, 2012 1:34 pm by Примроуз Джъсттинс

» Смяна на име
Пон Апр 30, 2012 12:08 pm by Paige Vorte.

» Примроуз Джъсттинс
Пон Апр 30, 2012 10:31 am by Royal King


Дезмънд Лесбърн

Go down

Дезмънд Лесбърн

Писане by Дезмънд Лесбърн on Съб Мар 03, 2012 10:04 pm



Дезмънд Алекзандър Ермитаж Версай Калипсо Лесбърн
Бруклин сякаш винаги бе знаел, че по улиците му ще се разхожда Валънтайн белята... но може би не е знаела, че още от малък ще бъде беля. Мис Жанет Валънтайн Мейсън държеше синът й да бъде на ниво и не приемаше той да бъде лишаван от каквото и да е и всъщност държеше изключително много той да притежава и неща,които другите деца нямаха. Винаги бе издигала мъжкото си чедо на пиедестал и не допускаше лоша дума срещу него, макар да изнервяше самата нея с постоянните си ревове, които се разнасяха от скъпата, луксозна бебешка количка, която показваше само и единствено колко охолен живот бе сполетял семейство Мейсън... или поне бебето.
Сър Валънтайн Мейсън Старши беше виден магнат в своята прелестна Англия, за която копнееше всяка секунда от живота си. Бе получил своята титла от самата кралица на Англия, но никой не знаеше причината за това, пък и очевидно никой не се натискаше да я разбере, освен клюкарския бруклински състав, който просто нямаше друга работа. Сър Валънтайн Старши бе много горд, че на такава преклонна възраст бе успял да има наследник... все пак, беше на скромните шейсет и осем и за тях изглеждаше изключително запазен. Ама вие представяте ли си да успее да направи бебе на младата си жена на такава възраст? Аз лично- не! Обаче той беше крайно горд и не пропускаше да се похвали със здравия си наследник. По цял ден можеше да го разнася на ръце, а Жанет се отдаваше на заслужена почивка от безсънните нощи, в които се въртеше постоянно, докато чакаше детегледачката да се погрижи за ревящия й син...
... и въпреки, че Валънтайн не беше син на баща си, а той не знаеше това, беше най- голямата радост за всички... сякаш никой не можеше да я отнеме от тях.
***
Русата му главица се мерна веднъж- дваж между веригата от жив плет, а после се изгуби от погледа на гостите, вперен в него. Беше голяма беля и често изчезваше, което вече бе спряло да притеснява родителите му. Мис Жанет и сър Валънтайн Старши бяха пре спокойни, все пак, Валънтайн се бе изгубил някъде из огромната градина, наподобяваща лабиринт, какво толкова можеше да му се случи? Нали беше вкъщи, от малък тичаше по тези алеи, нямаше начин да се изгуби, пък дори и да го направеше щяха да го намерят по- бързо от колкото самият той мислеше.
Тихата бална музика, съпровождаща изискания пример по случай късното кръщене на Валънтайн се възобнови, карайки гостите да се върнат към скучните си разговори, изпълнени с прекалено много безличност, заради еднаквостта си. Никой не береше грижа какво става на метри от тях. Пищните, снобски рокли, танцуваха по телата на собственичките им, приканвайки господата да си опитат от свежата плът под тях, да съгрешат или просто да погледат. Чашите издаваха онзи специфичен дрънкащ звук, когато се докоснеха една до друга и оповестяваха всички наздравици... смехът на богаташите не спираше да кънти из двора и никой не хаеше какво става с малкият наследник, никой дори не се сети за него, докато няколко последователни тътена, последвани от димна завеса не прекъснаха спокойствието на присъстващите.
А Валънтайн, ами той... той просто потъна в дън земя, скрит от любвеобилността на родителите си, дарявайки ги с достатъчно мъка за цял живот.


Ермитаж Лесбърн пое малкият си син на ръце. Беше толкова красив, какъвто не си го бе представяла преди. Русата му коса беше леко сплъстена, а малкото му личице с млечен цвят на кожата бе омърляно до ушите с кал, ала точно в противоположност с него, белите му дрешки бяха чисти. Сякаш току що изпрани и облечени. Малки сълзи се търкулваха по големите му бузки, а сините му очи изразяваха толкова детска мъка, че би могла да трогне всеки, да разтопи сърцето дори на Желязната лейди. Детето хлипаше тихичко криейки лицето си с малки ръчички и опитващо се да се отърве от чуждите ръце. Ала веднага щом усети, че не го държеше онзи голям страшен мъж, а една толкова нежна, руса дама, обгръщаща го защитнически и с усмивка на лице, малкото момченце се притисна в прегръдките й, скривайки се в свивката на врата й, сякаш така щеше да успее да изчезне от целия свят. Ермитаж не миришеше на тежкият женски парфюм на Мис Жанет. Ермитаж имаше лек, младежки аромат, успокояващ и привлекателен за всички сетива; ненатрапчив, приятен за обонянието, отпускащ. Малкото дете можеше да го опише по много невинни начини, изразяващи едно единствено чувство- любопитство към непознатото и успокоението на женските ласки.
Русата коса на мис Лесбърн, на цвят почти бяла, бе закрила на половина лицето на детето от мъжките очи. Подхвана го по- добре, за да не изпусне три годишното момченце, обърна се с гръб към мъжа си и Доставчика.
-Хайде, малък Дезмънд Лесбърн, мама ще те измие и ще те сложи да спиш.- заговори грижовно дамата, докато изкачваше мраморните стълби, лъснати до съвършенство. Можеше да види отражението на ръката си, галеща гръбчето на русото момченце, някога казвало се Валънтайн, а по настояще му Дезмънд.
Версай изчака жена си да се изкачи до последното стъпало, скривайки се от погледа му. Чак тогава си отдъхна и избърса няколкото капки пот избили по челото му с червената носна кърпа, която носеше винаги със себе си в моменти на притеснение. Притеснение като днешното.
-Погрижи ли се да не останат следи? Никой не те проследи, нали, Девиант?- притеснено за шепна господинът, част от високопоставеното Панемско общество.
-Вентиш се погрижи за всичко, господин Лесбърн, всичко стана тихо и незабелязано.- увери го служителя протягайки ръката си към него.- Взехте сумата, за която се уговорихме, нали? Ако бъде дори цент по- малко, ще се погрижа всички да разберат къде е детето.
-Тук е, разбира се, тук е.- Версай се опита да го накара да млъкне, потвърждавайки няколко пъти, за всеки случай, стореното от него. Посочи с дългия си бял пръст голямото, метално куфарче до краката на Девиант.
Престъпника визира своето и кимна одобрително. Наведе се, взе го и го отвори. Хвърли едно бързо око и доволен от съдържанието напусна имението Лесбърн на момента.


Дезмънд оправи яката на скъпия си костюм преди да се изправи на трибуната и да посрещне загубилия се. Русата му коса бе потъмняла драстично за 35 години, приемайки почти гарваново черен цвят, а на места придобиваше онова нетипично русо за сегашния й цвят, ала все пак го имаше и това го отличаваше от всичко останало. Правеше го необикновен, какъвто си беше и по принцип. Бяха изминали почти четири десетилетия от онзи ден, в който за първи път се озова в ръцете на Ермитаж и до ден днешен уважението му бе силно насочено към нея, пренебрегвайки напълно Версай, макар че и заради двамата той имаше повече от едно име на музей в света, но все пак беше благодарен за всяка една отделена секунда за него. Чувстваше ги толкова близки, макар и отдавна мъртви.
Чуваше как тълпата недоволно агитираше отвън. Очакваше се Сю вече да бе обявила присъдата и да му оставаше единствено да я изпълни, или поне да потвърди изпълнението й. Безизразната маска се оказа в ръцете му и миг по- късно беше наложена върху зрелите черти на лицето му, скривайки ги на половина зад орнаментираната повърхност във венециански стил. Караше го да изглежда тайнствен, по тайнствен, отколкото беше всъщност. Изтриваше всичко щастливо от него, ако такова изобщо съществуваше.
Всъщност, да! Съществуваше и името на щастието беше Сю. Едно кратичко двубуквено име, което го караше да се усмихва всеки път, когато го помислеше или чуеше, да не говорим за чувствата, които изпитваше, когато застанеше до притежателката му. Сякаш беше отново в тинейджърските си години, харесващ някоя от дамите в буржоазното общество, но му казваха, че не може да я има, поради някаква ужасно скучна причина, която никак не го спираше да прелюбодейства. Сега беше различно, изпитваше нещо много по- върховно от мимолетните забежки на младите си години. Тук играеше някаква върховна сила.
Пристъпи към отварящите се врати на трибуната, пропускащи го да излязат напред с онзи величествен шум, привличащ цялото внимание върху него. Цялата тълпа замълча за миг, докато Дезмънд излизаше от мрака, приемайки светлината с отворени обятия. Ръцете му бяха вдигнати на еднакво ниво, знак за приветствие на странните им реакции, които му се струваха все по- нередни с всяко ново излизане. Застана точно до малката русокоса, произнесла съвсем скоро присъдата към загубилата. Дезмънд сведе поглед надолу, където можеше да види и участниците.
-Уверявам Ви, драги жители на Панем, ще извърша и последната воля на госпожица Сю.- Дезмънд се понаведе лекичко напред, в знак на уважение, съвсем лек поклон.
Пое ръката на Сю, целувайки я нежно по опакото на дланта. По всичко си личеше колко много се забавлява със случващото се.
avatar
Дезмънд Лесбърн
Вишето общество
Вишето общество

Брой мнения : 5
Join date : 03.03.2012

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите