В открито море;;

Тук, където лодките пускаха котви и ловяха риба. Една от няколкото възможности за работа в Сектор 4.

Хайде мъничка рибке, толкова ли е трудно да се хванеш на въдицата?, а защо Меги си говореше сама нямаше обяснение. Седеше в малката дървена лодка, която купиха заедно с баща й за петнадесетия й рожден ден. Беше малко изпочупена по краищата от толкова плаване, но момичето я обичаше много. На едната пейка бе издълбала името си, а до него - датата на раждането си.
Няма да се разберем с теб, рибке! Хайде, трябва да се прибера поне с пет риби, засега имам.. ох, е, събрала съм ги. И тя продължаваше да си говори самичка, бихте я нарекли луда, но обитателите на морето сякаш четяха мислите й и я послушваха веднага, защото само след няколко секунди въдицата започна да се дърпа силно от нещо долу. Меги бе свикнала да се оправя с такива неща, затова просто започна да навива макарата и да дърпа внимателно, за да не скъса нещо. След минута в ръката й лежеше голяма риба, със сигурност щеше да се постарае да я запази, винаги се опитваше, но почти никога не й позволяваха. Тя погледа малко тези очи, които с всяка секунда ставаха все по-мъртви и после за да не гледа как рибата умира, я постави в кофата при другите.
След няколко минути просто взиране в далечината, тя реши да се върне на брега. Хвана греблата и започна да ги движи във водата, първо за да завърти лодката, после за да започне да плава към импровизираното пристанище. Лодката не даваше вид да не слуша команди, но просто вълните бяха силни и я бутаха насам-натам, което ядосваше Меги и тя се стараеше да се движи по-бързо и по-бързо. Сякаш за да помогнат, няколко делфина започнаха да я бутат, а момичето ги погали внимателно по гърба, което ги накара да започнат да издават доволни звуци.
Когато наближаваше брега, там я очакваше неясен силует. И понеже слънцето беше застанало така, че фигурата да изглежда просто черна, Меги не можа да разпознае кой е.

- Крис - прошепна тя, сигурно той не я бе чул.
Остави греблата облегнати на пейката до нея и се обърна в посоката, от която идваше гласа му. И да, той стоеше там и й се усмихваше. Тя го дари с една от своите рядки, но красиви усмивки и се надвеси над водата, сякаш да се огледа, но го правеше, за да се сдържи от скачане в съседната лодка. Първо, щеше да си счупи нещо, второ, щеше да счупи лодката, така че това не бе особено добра идея.
- Позна ме по ненормалното гребане, нали? - придаде си насмешлива физиономия и се изправи отново. Сега чувството, че трябва да скочи започна да намалява. - Аз всъщност не те познах. Поне не и с тази лодка. - каза, сякаш обвинително и посочи в негова посока. После от срам, че ноктите й са изпоядени от нея самата, притисна ръцете си към тялото си.
Така и не разбрах защо, когато съм с него, прикривам недостатъците си, а когато не съм - ги оставям на показ, пак си заговори сама и си придаде вид на не толкова луда. След това отново започна да си мисли. Дали той вижда, че понякога усмивката ми не е толкова истинска.. Е, сега не беше фалшива, но.. Ох, лошо нещо е да си говориш сама, Мегън!, скастри се накрая.
После отново се предаде и се замисли, че ако той не говори, темата им за разговор пропада, защото тя не можеше да измисли какво толкова могат да си кажат. Затова сега тя просто гледаше в неговата посока и чакаше. Може би той говореше нещо, но след като беше в такъв етап на размишляване тя не чуваше и не усещаше нищо. Накрая се отказа и се заслуша. Е, поне не бе изпуснала нищо. Надяваше се.

Момчето приближи лодката си към Мегън и притегли момичето в прегръдките си. И разбира се, как да откаже, все пак това бе едва ли не единствената й утеха след всичко случващо се. После той притисна устните си към нейните и тя отвърна на целувката му също толкова страстно. Или поне се надяваше да е така, защото той бе така мил да не й казва неща, които ще я наранят. След това докато се усети тя притискаше тялото си в неговото и едва чу въпроса му. Взе се в ръце, придаде си изражението, което имаха учителите от сектора и едва ли не изпя отговора си.
- С толкова риби, предполагам няма да ме убият, ако не работя повече днес.. Пък и вече бях решила да си тръгвам. Е, къде ще ходим? - попита тя и се засмя, защото видя строгото си изражение в очите на Крис, а то не бе от най-сериозните.
Рядко двамата се срещаха в морето, защото идваха по различно време. Проблемът беше, че след като се видеха, забравяха за работата, а това не бе особено добре, след като можеха да прибират сравнително малка част. За Меги не беше особен проблем, след като изхранваше само себе си, баща й си идваше само за празниците или когато е изтрезнял, но дори тогава тя отказваше да сподели храната си с него, вече дори не го наричаше татко. Всъщтност, тя не говореше с него. Беше я наранил.
И преди да се разплаче, тя отново се върна в реалността, където беше в прегръдките на Крис и очакваше отговора му. След всичко това, което си спомни, мислеше, че са изминали години, но явно бяха само секунди, защото той тепърва се връщаше от неговия свят, както Мегън обичаше да казва.